Страдивариус

Когато и в нашето село дойде електрически ток, превърнаха сайванта на Бай Минчо в киносалон и там след продължително бучене на самолет с парашут се приземи раненият авиатор Мересиев, или, както афишът го наричаше, „истинският човек“. Бяха зимите след 1950 година, истински, с дълбок сняг, на варосания екран в неделя следобед мъчително отминаваше последната война. И почти не забелязвахме, че денем, когато вървяха по улиците, възрастните се оглеждаха – правеха текезесе; нощем лаеха кучета и мъжете се разминаваха мълчаливо, с очи на гърба, готови да отскочат от подъл удар. Нашето село преодоляваше половината на века нетърпеливо и със съмнения, а ние с Кольо, съседското момче, четяхме романи и едва дочаквахме следващия филм. Кожата на коледната свиня пазеха за цървули на орачите и копачите, за нас децата следвоенното време беше изобретило шушоните. Нашите шушони бяха лепени и кърпени, пропущаха, подсмърчахме по време на прожекциите и дотолкова обиквахме героите, че и когато попаднеха в безизходица, пак викахме „Бягай!“. И затваряхме очи, щом трябваше да умрат.

Съжали ни киномеханикът – градски човек, болен, пиеше ненаситно сурови яйца, които му носехме скритом. Той ни показваше снимките на актриси, срамежливо оголили рамене. Актрисите мислят за съвсем друго, нали! – подсещаше ни киномеханикът и добавяше: – Филмите, както и романите са измислени за забавление! За да има тъмен салон, в който ще се натискаме с момичетата, когато му дойде времето. Учителят Тодор Донев потвърди, че романите са измислени, защото в тях има пряка реч; окото, вярно, вижда всичко и отдалече, но няма такова ухо, което безнаказано може да чуе мъката на всички човешки тайни. Тодор Донев преподаваше литература на големите ученици от прогимназията, не го разбрахме добре, но сметнахме измислицата за непочтеност и започнахме да гледаме с подозрение всеки, който искаше да ни покори с изкуство.

Тогава в селото ни дойде Майстора: странен мъж в черен фрак и с цигулка.

– Слушайте, хора селяни! Довечера в салона киното ще свири цигулар, дошъл от София – обяви с барабан неговото пристигане разсилният, не беше за разпоредби и глоби, удряше разсеяно палките и сричкуваше втората част от обявата: – Желателно е да дойдете, защото концертът от класическа музика ще бъде изпълнен на цигулка „Страдивариус“!

Тук предпочитам да дам думата на бати Борис Агронома, той съчини обявата за идването на Майстора, а после за цял живот понесе бремето на един анекдот, в който сам беше герой. Макар и завършил само селскостопанския техникум „Образцов чифлик“ край Русе, в очите на кооператорите той беше агроном – надеждата за свестен хляб. Бати Борис се оказа и единственият свидетел на събитието, който беше размислял върху него, затова му се доверявам, позволявайки му употребата на оскъдна пряка реч.

– Борисе, внимавай! – ми казаха от околийския комитет, защото Майстора бил много известен цигулар, и ми наредиха салонът да бъде пълен. Наредиха на мене, предполагаха, че като среднист разбирам и от класическа музика. Стадивариус! Страдивариус! – запомних чепатата дума и когато после ми попаднаха речници, първо нея потърсих. Тя произлиза от собствено има и означава: „Прочут майстор на цигулки, живял в Кремона от 1644 г. до 1737 г. 2. Цигулка, изработена от него, която се цени сега като голяма и скъпа рядкост.“ Извиках учителите, учителите – децата, с децата дойдоха майките им, а след тях и бащите. Юрна се цялото село като на цирк и салонът се напълни. Пред варосания екран излезе Майстора и каза, че много съжалявал за лошата акустика на салона и едва ли почитаемата публика ще може да оцени достойнствата на неговата цигулка. Той отвори черния калъф, хвана я с по два пръста и протегна ръце към нас – приближаваше я, за да я разгледаме по-добре; цигулката приличаше на обикновените брашовки, с каквато свиреше и Петко Гинов, нашенец, канен и в околните села по сватби и по гуляи.

– Няма и оркестър! – наведе глава Майстора. Наистина нямаше, защото нямаше други като него, луди искам да кажа: – Но аз имам грамофон и сега почитаемата публика ще чуе Концерт за цигулка и оркестър на Чайковски...

Замълчахме и се създаде впечатление, че ние именно заради Концерта за цигулка и оркестър на Чайковски сме дошли тази вечер. А иначе с почитаемата публика се знаем: гайди, кавали брашовки сме слушали, духовата ни музика е от слухари, свири предимно хора, щом подкара румба или танго, по фантастичен начин вмъква и извивките на „У Станкини има, мамо, купа слама“. Единствено жените, дето са били слугини в Русе през трийсетте години, са чували и виждали как музиката на Пети полк свири валсове по ноти. Та затова замълчахме, мълчим и мислим, и се питаме – какво иска този човек от нас, че се е емнал през януари, в това диво и тежко време, по забутаните ни села: ние сме се хванали гуша за гуша, за нас тъпани да бият и тръби да тръбят, че да не се чува, когато някой проплаче. Очите на Майстора светят, настройва тъмната си цигулка и гледа в нас.

– Светлина, повече светлина! – махна към кинокабината. Бяхме повикали механика, за да привлечем посетители и с безплатен филм след концерта; светна екранът, Майстора се зарадва на сянката си – не беше вече сам на сцената, – завъртя се грамофонната плоча...

Дълъг беше Концертът за цигулка и оркестър на Чайковски и в салона ставаше по-студено. За да не смущава Майстора, при излизането си почитаемата публика не затваряше вратата. Той се потеше, в почивките бършеше чело и говореше за великите титани на Ренесанса, които отнесли в гроба тайните на цигулките и на рубиновата боя. Много тайни, нали! – той диреше съпричастие и в същото време спореше с някого, категорично вдигаше показалец и го забиваше в светлината. Тогава секваше тайното измъкване от салона. След Чайковски в програмата следваха Камий Сен-Санс и Паганини. Салонът съвсем утихна. Когато Майстора рязко откъсна лъка от струните и тръсна доволен глава, някой в ъгъла се засмя, прехапа ръкав и продължи приглушено да се киска.

– Или тихо, или – вън! – Майстора стрелна с лък слепия ъгъл. В момента приличаше на дядо Цончо, укротителя на змии, който на панаира на аязмото „Света Марина“ показваше препариран питон и десетина пъстри смоци – укротяваше ги със син поглед, но изискваше от зрителите съпричастие и пълна тишина.

Свърши концертът, благодарих от името на цялото село и трябваше пак аз да го заведа на вечеря. Уж постни години, но случихме добри дни, нашите им казват „мръсниците“, те са от Коледа до Ивановден, тогава е пусната на воля да пакости цялата хърцойска митология: караконджоли, вампири, карадиви и прочие, а народът блажи със свинско и пие вино. И сухи наденици имаше – агитираме частниците да влязат в стопанството, те плачат за воловете си и в никое време им режат главите, за да не ги гледат в чужди ръце. Като видя на масата свинските мръвки, сухата наденица и виното, Майстора плесна с ръце и като дете си върза кърпа под гушката, за да не се цапа отпред. Затананика си и нещо класическо, а аз без малко да кажа „Ясен си ми, бате! Ти затова поиска киномеханикът да светне в очите ти, за да не виждаш колко останаха в салона!“ Ново мезе и вино донесе Петко Гинов, той с брашовката си дойде, но поиска позволение от Майстора да барне знаменитата цигулка „Страдивариус“.

Дадоха му я и Петко Гинов засвири „на татунчо“ – то е един обичай на Бъдни вечер да разиграват по къщите конски череп на върлина, древен обичай и музиката му древна, тъй създадена, че да кара оня, който язди конския череп , цяла нощ да подскача и да не усеща умора. Улови ни нас тази музика, седим си ние на столовете, а те ни подхвърлят, каната и тя започна да подскача, виното се разля. „Спри! – примоли се Майстора на Петко Гинов. – Добър си!“ И, изглежда се ядоса, че направи това признание, защото грабна цигулката си от ръцете на Петко Гинов и започна нашенска ситна ръченица. Не се сдържа Петко Гинов и слезе чак на двора, нашироко, ръченица да играе. Срина се цялата махала да го гледа среднощ – за пръв път го виждахме да играе и спиране нямаше, от месечината лицето му ставаше все по-зелено, затова Майстора го съжали и спря.

– Откъде, ваша милост, знаете нашенските песни? – попита го Петко Гинов.

– Баща ми е от тези краища.

– Аха! Кръв! – уж се съгласи Петко Гинов, а после ми каза: – Не е за вярване този човек!

– Аз трябва да вървя! – разбърза се изведнъж Майстора, в това време пееха първи петли. – Баща ми все разказваше за коне и шейни през януари и от него ми е останало едно голямо желание да усетя музиката на тези нощи.

Шейна намерихме лесно, но никой не искаше да тръгне. Вълчо време – отмятаха се нашенци и свиваха зиморничаво глави в кожусите; всеки знаеше, че в мръсните дни през януари бродят освен караконджулите и истинските вълци. Спомняха си като вчерашна историята с двете войничета от Каран, които през януари 1943 година секли вълци и как после замръзнали от вълчата кръв войнишките ножове и когато ги нападнали повторно, едното от войничетата успяло да се качи на дърво, но и то умряло от бялата смърт. А Майстора ги слушаше с любопитство и се радваше: „Да, да! Коне, шейна и вълци под януарската месечина, така ми е разказвал баща ми!“ От неудобство – като не разбирам от класическа музика, от вълци поне не ме е страх – тръгнах и аз. И Петко Гинов тръгна с мене. Взех и карабината от съвета.

– Защо вземаш пушка? – попита ме Майстора. – С мене ли си няма страшно!

Спомних си, че той каза точно тези думи, макар да не им обърнах внимание, защото ми изглеждаха чиста глупост, но си ги спомних, когато в скриптенето на плазовете долових още нещо – шейната играеше по пътя, конете започнаха да се огъват, за да погледнат какво идва след нас. След нас идваха вълци. Седем! – преброих. И по насрещния баир видях да се търкалят няколко топки, които бързаха да ни пресекат пътя. Бяха избрали сгодно място, на завоя до Маркова черковца. Усетят ли конете, че вълци има пред нас, ще ударят напреко през поляната и ще ни хвърлят в канавката. Като мръвки за вълците. Хвърлих юздите в ръцете на Петко Гинов и грабнах карабината. Прикладвам, а Майстора ме бута по рамото:

– Няма да ни спаси твоята пушка! – и вади страдивариуса от черния калъф.

Когато Майстора засвири, конете се отпуснаха, престанаха да скриптят плазовете, звездите над нас се удвоиха и звънчетата по конските такъми онемяха. Вълците, които бяха тръгнали да ни пресичат пътя, свиха право към нас и се наредиха над пътя, на зъбера на самата Маркова черковца. Искам да кажа, че там няма никаква църква, опак народ църква го е кръстил зъбера, а като минава покрай него суеверно плюе и се кръсти против вампири и караконджоли.

– Лошо място! – прекръсти се Петко Гинов и изтрезня.

Когато опитах да подкарам по-бързо конете, те се дръпнаха и спряха. Пред нас също клечаха вълци – сякаш Майстора беше събрал всички глутници на хърцойската равнина. Снегът се разсипал на прах, грабне вятърът малко и го сее, от двете страни на пътя стоят черни салкъми. Вятърът съска в шушулките им за семе и ако някоя е заледена – звъни. Пръстите на Майстора започнаха да замръзват. Вино! – досети се той и Петко Гинов измъкна от кожуха си матарата, която взехме, за да пием на раздяла. Вълците се разшаваха, конете изцвилиха, изправиха се и внезапно извиха, прехвърлиха канавката. Шейната се понесе без път по ниви и поляни. Обърнах се и видях, че Майстора липсваше, Петко Гинов държеше карабината и зъбите му тракаха: „Страх ме е, агрономе, грях ни е, погубихме го! – И скочи.

След час се върнахме с две шейни и десетина души и заварихме Петко Гинов кукнал на същия зъбер, дето бяха вълците. Клечи и пие от матарата.

– Какво правиш там? – попитаха го.

– Тая матара свършване няма – рече той. – Я опитайте!

Виното беше замръзнало и той приказваше като човек не на себе си.

– Агрономе, не го ли виждаш, че е пиян! – казаха ми.

– Може – съгласи се Петко Гинов, – такава матара свършване няма. Оня нашият човек, ми я подаде и каза: „ Пий и ти, за да не измръзнеш!“, и тръгна сам към гарата.

– Къде е Майстора? – разтърсих го, за да го събудя.

– Нали това казвам... Те тръгнаха с него. Може и сто вълка да бяха. Свири, а те вървят подире му...

Не повярваха нашенци, излезе, че съм ги подвел, и ме оставиха сам да проверявам пътя до гарата. Нямаше следи, поне дрехите му щяха да останат, черните му дрехи, но и на влака за София такъв човек не беше се качвал. И тъкмо описвах случая в докладна записка, пристигна телеграма: „Пратете калъфа и грамофона. Водят ми се служебно!“

Двадесет години по-късно бати Борис беше на летуване в почивния дом на трудещите се селяни край Варна. Беше вече истински агроном и дори беше слушал по време на задочното следване класическа музика. В почивния дом се беше срещнал със стари приятели, с които направи агрономско каре за карти, и беше безкрайно изненадан, че и останалите трима от карето се опитваха да му пробутат този анекдот, на който герои бяха самите те.

– Какво искате да кажете! – разсърди се бати Борис. – Излиза все пак, че някой от нас лъже.

– Времето... Доста време мина!

– Времето не може да вкара вълци в разказа.

– Ако е до вълците, ще се откажем от тях, защото другото е по-важно и по-необяснимо. Толкова години минаха и аз си мисля кой беше той? – започна първият.

– И това не е важно – додаде вторият. – А защо идваше. За кого!

– По-точно – намеси се третият, – оправда ли се неговото идване?

– Чакайте! – пресече ги бати Борис. – Спомням си, че когато свърши концертът, той каза: „Ако един ме запомни, аз печеля.“

– Че това не е облог! – почуди се първият, но станалите бързаха за картите.

В тъмния студен салон след концерта едно хлапе стоя дълго, не покорено, а зашеметено от Майстора. На Ивановден се къпахме за здраве и свършиха „мръсните дни“, хърцойската митология се притаи във върбалаците на Лома или потъна в мрачината на скалните манастири по поречието. Парчето халва на Заговезни окачиха на електрическата крушка. Когато се опитвахме да го хванем само с уста, както беше по обичая, двадесет и пет свещи светеха право в очите ни и прогониха тайнствеността на празниците. Остана ни само Майстора – със съседското момче го виждахме седнал на сух клон от крушата на гергьовската ни люлка, върху червеното око на кумовия петел от сватбите на братовчедите ни и върху старото набръчкано лице на луната; то беше момчешката ни жажда за безсмъртие.

Ослепя Петко Гинов години след тая случка с Майстора и ми е чудно, приятелю мой от детството, с чии очи ти се върна назад и видя водача на вълчата глутница – върви и свири... И последните вълци на хърцойската равнина се събират, за да изчезнат след тази зима, избити и изтровени. Върви Майстора и свири, те го следват от двете страни на пътя и се превръщат в митология за истински зими, дълбоки снегове и свирепи вълци.