БАСТИАН: Бях в колата, дъждът трополеше по покрива и превръщаше калния път в река. Гледах през прозореца и целият свят ми се виждаше някак размит и размазан като в сън. Стори ми се, че я зърнах още тогава, как изтичва боса нагоре по каменните стъпала в раздърпаната си бяла дреха и се скрива зад огромната порта. Приличаше на привидение. Мислех, че съм си я въобразил. Но след като се разплатих с шофьора и започнах да изкачвам каменните стъпала, още преди да се доближа до вратата, усещах невидимото й присъствие. Или нечие друго. Не знам. Знаех само, че нещо чака моето пристигане в тази къща. И ме наблюдава.
5. ДО КРАЙНОСТ И ДО СКЪСВАНЕ
ИСАДОРА: Значи вие сте новия!
БАСТИАН: Предполагам.
ИСАДОРА: Очаквахме ви. Дълго се чудехме кой е купил къщата.
БАСТИАН: Ами ето ме. Аз я купих.
ИСАДОРА: Аз съм Исадора Граф. Живея отвъд зида. В съседната къща.
БАСТИАН: Приятно ми е. Бертело. Бастиан Бертело.
ИСАДОРА: Да. Видях колата ви, когато пристигахте. Сигурно знаете, че отдавна никой не е живял в тази къща, господин Бертело. Как се чувствате на място като това?
БАСТИАН: Не съм сигурен, че ви разбирам. Какво му е на мястото?
ИСАДОРА: Снощи чух някакъв писък, който дойде от вашата къща.
БАСТИАН: Така ли?
ИСАДОРА: Да. Някой сякаш крещеше от ужас. Притесних се.
БАСТИАН: Сигурна ли сте? Да не би да ви се е сторило?
ИСАДОРА: Имам остър слух за такива неща. А и преди се е случвало...
БАСТИАН: Вероятно не е дошъл оттук.
ИСАДОРА: Но няма откъде другаде да дойде. Нашите две къщи са единствените в района. В гората има чакали и понякога звуците, които издават наподобяват писъци на хора, но аз мога да ги различа. След толкова години...
БАСТИАН: Не знам какво може да е било. Но всичко изглежда наред, нали така?
ИСАДОРА: Да, така изглежда...
БАСТИАН: Обещавам да попитам Айви, когато се събуди.
ИСАДОРА: Кого?
БАСТИАН: Момичето, което живее с мен.
ИСАДОРА: Странно, видях ви да пристигате съвсем сам.
БАСТИАН: Айви беше вече тук, когато пристигнах.
ИСАДОРА: Как така тук?
БАСТИАН: В къщата.
ИСАДОРА: Това е невъзможно. Нали ви казах. Никой не е живял в тази къща от години.
БАСТИАН: Айви е родена тук и винаги е живяла тук.
ИСАДОРА: Как така? Не, не... Почакайте. Трябва да е станало някакво объркване. Собствениците на къщата са мъртви от години и няма наследници.
БАСТИАН: Казвам ви, няма объркване!
ИСАДОРА: А аз ви казвам, къщата беше празна преди вие да пристигнете, господин Бертело. Сигурна съм!
БАСТИАН: И какво е станало с предишните собственици?
ИСАДОРА: Това е история, която е по-добре да не започваме.
БАСТИАН: Нещо лошо ли се е случило?
ИСАДОРА: Може би някой друг път ще ви разкажа. Е, добре, господин Бертело...
БАСТИАН: Тръгвате ли вече? Няма ли да ми разкажете?
ИСАДОРА: Надявам се всичко наистина да е наред, както казвате...
БАСТИАН: Не се тревожете.
ИСАДОРА: И се пазете!
БАСТИАН: Довиждане.
ИСАДОРА: Довиждане... (Пауза.) Сега си спомних. Преди време се беше случило нещо подобно. Тогава вашата къща пак си беше празна. Бях сама у нас и чух писък от гората, почти същия като този снощи, но по-силен. Отидох по пътя до селото, защото не е безопасно човек да влиза сам в гората през нощта, никога не го правете! Викнах свещеника и няколко мъже и влязохме в гората.
БАСТИАН: И какво стана? Открихте ли нещо?
ИСАДОРА: Да. Открихме една жена, която се беше загубила. Беше бременна. Аз я взех у дома. Когато се посъвзе, започна да говори странни неща – причуваха й се шепот и стъпки и си въобразяваше, че някой иска да убие близнаците, които носи в утробата си.
БАСТИАН: Какво стана после?
ИСАДОРА: Тя роди, наистина бяха близнаци, после тръгна с децата към морския фар и повече не се върна. Сигурно се е хвърлила.
БАСТИАН: Защо ще се хвърля?
ИСАДОРА: Просто мястото е такова. (Пауза.) Предполагам, че тук безсмислието ни тежи по-силно, отколкото на други места. Мисля, че казах прекалено много. Трябва вече да вървя. Довиждане, господин Бертело.
6. НА КРЪСТА ТОЧНО В ДЕВЕТ
БАСТИАН: Как спа, Aйви?
АЙВИ: Спах. За първи път от толкова време.
БАСТИАН: А аз не. Цялата нощ не мигнах.
АЙВИ: Сигурно все още не сте свикнал с мястото.
БАСТИАН: Щом си спала, значи не си чула писъка?
АЙВИ: Не. Какво е станало?
БАСТИАН: Случи се нещо странно.
АЙВИ: Кажете ми! Какво точно чухте?
БАСТИАН: Нищо не съм чул. Но видях нещо...
АЙВИ: Какво?
БАСТИАН: Не можах да заспя дълго време. Стисках очите си, докато ме заболяха. После дълго се взирах в мрака, докато свикна и започна да различавам силуетите. Реших да стана и да се разходя.
АЙВИ: Забравих да ви предупредя да не излизате през нощта!
БАСТИАН: Не съм излизал навън.
АЙВИ: Имам предвид да не излизате от стаята.
БАСТИАН: Защо?
АЙВИ: Вечер всичко изглежда различно. Лесно е човек да се заблуди.
БАСТИАН: Загубих се в коридорите.
АЙВИ: Казах ви, че имате нужда от водач в тази къща. Дори аз не я познавам напълно. След толкова години...
БАСТИАН: Залутах се и обикалях празните стаи. Най-накрая успях да намеря някакви стълби и долу ми беше по-лесно да се ориентирам. Отидох в кухнята и потърсих нещо за ядене, когато изведнъж почувствах онова усещане, сякаш някой те наблюдава. Познато ти е, нали?
АЙВИ: Постоянно имам това усещане, откакто съм тук.
БАСТИАН: Искаш да кажеш винаги? Нали винаги си била тук?
АЙВИ: Толкова съм свикнала с това, че няма значение.
БАСТИАН: Погледнах през прозореца, защото ми се стори, че ме наблюдават отвън, но беще прекалено тъмно, за да се види каквото и да било. Започнах да търся кафе из шкафовете, и без това не можех да заспя, и тогава се случи отново. Обърнах се рязко към прозореца и видях някой почти залепен за стъклото. Уплаших се много и извиках, но той изглежда също се стресна, защото рязко се дръпна обратно в мрака.
АЙВИ: Последвахте ли го?
БАСТИАН: Не, разбира се. Затворих всички прозорци. Проверих вратите. Уверих се, че всичко е заключено и няма откъде да влезе.
АЙВИ: Добре сте направил! Трябваше да ме събудите!
БАСТИАН: Имаш ли идея кой може да е бил?
АЙВИ: Не, но и аз съм го виждала. Затова ви казах да не отваряте прозорците. Тук нещо непрестанно дебне.
БАСТИАН: Сигурно е някой от селото.
АЙВИ: Хората от селото никога не доближават къщата.
БАСТИАН: Тогава кой? Кой може да е?
АЙВИ: Няма как да знам. Аз никога не излизам.
Пауза.
БАСТИАН: Тогава откъде знаеше за моето пристигане?
АЙВИ: Нещата тук са различни, сякаш...
БАСТИАН: Сякаш безсмислието ни тежи по-силно, отколкото на други места.
АЙВИ: Странно, точно това исках да кажа.
БАСТИАН: Познаваш ли съседката ни?
АЙВИ: Не. Защо питате?
БАСТИАН: Жената, която живее в къщата отвъд зида. Исадора Граф. Не я ли познаваш?
АЙВИ: Не, не я познавам. Знам, че живее тук отдавна и абсолютно сама. Нищо повече.
БАСТИАН: Как може съседи да не се познават?
АЙВИ: Знам коя е, но не говоря с нея. Тя е много странна. Като всички хора.
БАСТИАН: Айви, какво е станало с твоите родители?
АЙВИ: Как ви хрумна това сега?
БАСТИАН: Никой не ми каза какво е станало с предишните собственици на къщата.
АЙВИ: Моите родители не са били собственици на къщата! Аз не познавам родителите си!
БАСТИАН: Извини ме, аз не знаех, че...
АЙВИ: Осиновителите ми ме намерили при морския фар, когато съм била още бебе. Мама била сигурна, че това е знак от съдбата, тъй като двамата не можели да имат деца и затова ме задържали.
БАСТИАН: Те живи ли са? Осиновителите ти?
АЙВИ: Не знам.
БАСТИАН: Как така не знаеш?
АЙВИ: Просто не знам. Един ден те изчезнаха.
БАСТИАН: Не си ли ги търсила?
АЙВИ: Но как бих могла да ги намеря? Светът е огромен. Ако някой реши да изчезне, нищо не може да му попречи.
БАСТИАН: Защо ще искат да се махнат от дома си?
АЙВИ: Всички бягат от тази къща. Аз съм единствената, която остана да се погрижи за нея.
БАСТИАН: Но ти ме излъга. Ти ме излъга, че си родена в тази къща.
АЙВИ: Страхувах се да ви кажа, защото може да не ми повярвате. Вярно е. Има още неща, които не знаете, господин Бертело. Става въпрос за историята на тази къща. Стават много странни неща тук. Носят се гласове из коридорите, а няма никого. Чуват се шумове. Шепот и стъпки.
БАСТИАН: Затова ли никой от селото не иска да доближава къщата?
АЙВИ: Преди години в селото се случили ужасни неща и започнал лов на вещици. Обвинили и осъдили тринайсет жени и ги зазидали живи в основите. Понякога ги чувам вечер. Как шепнат. Как стъпват на пръсти. Ако напрегнете слуха си, когато падне мрак, ще доловите нечленоразделните им звуци.
БАСТИАН: Защо не си се махнала оттук?
АЙВИ: Не мога. От години никой не иска да живее тук. В началото не вярвах, мислех, че са глупости. После започна да ми се причува и мислех, че полудявам, но сега вече съм сигурна. Истина е. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. Чувала съм ги да ходят из къщата. Да шепнат. Оглеждам се, надничам зад ъглите, но няма никого. Но това не са халюцинации! Аз мога да различа реалността от измислицата! Казвам ви го, защото не може да се побере само в моята глава. Ще се побъркам. (Пауза.) Чувала съм, че се случвало двама души да са така свързани, че да сънуват един и същи сън, в който се срещат. И срещата им е по-истинска, отколкото в реалността.
БАСТИАН: Нас нищо не ни свързва. Аз не те познавам.
АЙВИ: Къщата. Къщата ни свързва. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. (Пауза.) Не трябваше да идвате тук, господин Бертело.
7. КОГАТО ВИНАГИ СТРЕЛКИТЕ ЦИКЛЯТ
АЙВИ: Още от началото знаех всичко, предусещах всичко, предчувствах го. Никой никога не идва тук, така че когато най-сетне някой се готвеше да ме посети, аз го усещах с дни, със седмици преди това, чувствах го как мисли за мен или за нея, сякаш къщата и аз сме станали едно. Усещах как си прави плановете, как разговаря, какво минава през главата му, къде ходи, какво яде, всичко някак знаех. Така че когато той се появи в дома ни, не се изненадах. Тежките му стъпки чух още когато застана на прага, после суетенето на другите, сподавените им гласове, въобразяват си, че не мога да ги чуя, а аз улавям и най-малкото потрепване на клепачите им. Когато започна да се изкачва по стълбите, стъпките му вече стържеха в мозъка ми – тежки, ясни и отчетливи по камъка. Ключът изщрака в ключалката, сякаш превъртя в главата ми. Застана на прага на открехнатата врата, усещах присъствието му дълго време, но не помръднах. Има и друго. Друга стая, друга врата. Аз се извръщам рязко и го поглеждам. Ножицата, която стиска в ръце, и която свети като огледало в мрака на стаята, потрепва и за миг виждам в нея разделено на две разтревоженото си лице.
8. НЯКАКВО НЕЩАСТИЕ ПРЕДСТОИ В КЪЩАТА
АЙВИ: Цял ден. Докато вие спяхте. Шепотът. Стъпките. Зазиданите.
БАСТИАН: Нищо не съм чул. Спах толкова дълбоко.
АЙВИ: Цял ден. Не вярвах, че ще посмеят да се появят през деня, по светло, но всичко е заради нея. Всичко!
БАСТИАН: Заради кой?
АЙВИ: Знаете за какво говоря. Съседката! Тя е вещица!
БАСТИАН: Исадора Граф? Тя е просто една странна самотница, ти го каза.
АЙВИ: Да, така изглежда на пръв поглед, така изглежда, така си мислят всички, но аз знам. Добре я познавам.
БАСТИАН: Но нали сутринта ми каза, че не знаеш нищо за нея?
АЙВИ: Излъгах!
БАСТИАН: Защо?
АЙВИ: Защото ме е страх. Страх ме е!
БАСТИАН: Ти си измисляш!
АЙВИ: И вие сте видял онова нещо миналата нощ. Знаете, че не си измислям!
БАСТИАН: Нищо не съм видял! Излъгах те!
АЙВИ: Но аз съм го виждала!
БАСТИАН: Това беше някакъв сън. Не беше реално.
АЙВИ: Не е било сън! Трябва да ми имате доверие! Само аз мога да ви помогна да оцелеете в тази къща.
БАСТИАН: Да оцелея?
АЙВИ: Грози ни голяма опасност, съвсем ли не разбирате?
БАСТИАН: Всъщност не. Не разбирам!
АЙВИ: Знаех си, че ще стане така. Тя се опитва да ви настрои срещу мен!
БАСТИАН: Аз дори не съм говорил с нея!
АЙВИ: Сега вие лъжете! Говорил сте с нея! Тя ви е напълнила главата с лъжи! Тя е подла и много хитра. Тя е вещица! Завъртяла ви е главата!
БАСТИАН: Айви, ти си въобразяваш!
АЙВИ: Не. Тя ще се опита да изкара мен виновна! Тя ще се опита да изкара мен вещицата!
БАСТИАН: Осъзнай се!
АЙВИ: Аз не съм виновна!
БАСТИАН: Никой не те обвинява в нищо!
АЙВИ: Тя ще се опита! Тя е тринайсетата! Трябвало е да я зазидат заедно с останалите, но някак се е измъкнала. Затова никога не старее. Не виждате ли, че това не е нормално? Защо мислите, че живее тук? Сама!
БАСТИАН: А ти? Защо живееш тук сама?
АЙВИ: Какво се опитвате да кажете?
БАСТИАН: Говори по-тихо!
АЙВИ: Ето, че ме обвинявате!
БАСТИАН: Айви! Говори по-тихо!
АЙВИ: Аз не съм вещицата!
БАСТИАН: Добре, Айви, успокой се!
АЙВИ: Шепотът. Стъпките. Зазиданите.
БАСТИАН: Не викай! Успокой се!
АЙВИ: Не! Не! Не мога да се успокоя! Тя дебне наоколо, обикаля къщата, наднича през прозорците, ходи в двора. Вие я видяхте!
БАСТИАН: Защо ще го прави?
АЙВИ: Не знам какво иска от мен, но всеки път щом тя се появи, идват и те. Всеки път. Затова винаги държа прозорците затворени.
БАСТИАН: Ти виждала ли си я да наднича в къщата?
АЙВИ: Безброй пъти! Тя постоянно е наоколо!
БАСТИАН: Защо не ми каза?
АЙВИ: Беше ме страх, че ще си тръгнете и ще остана отново сама!
БАСТИАН: Какво още не си ми казала?
АЙВИ: Това е всичко. Кълна се. Много съм уплашена.
БАСТИАН: Вече не знам на какво да вярвам!
АЙВИ: В подземията има запаси с храна и провизии. Има и една стъкленица, в която собствениците на къщата държат много силна отрова, която наричат Салемският дявол.
БАСТИАН: Защо ми казваш това?
АЙВИ: Можем да я убием. (Пауза.) Това е единственият шанс да се спасим.
БАСТИАН: Осъзнаваш ли какво говориш?
АЙВИ: В голяма опасност сме. Шепотът. Стъпките. Зазиданите.
БАСТИАН: Ти планираш убийство!
АЙВИ: Трябва ни помощ. Или... това. Ще бъде абсолютно безболезнено. Отровата действа за секунди.
БАСТИАН: Знаеш ли какво ми каза тя сутринта?
АЙВИ: Не трябва да й вярвате! Трябва утре да отидете в селото, да се махнете оттук!
БАСТИАН: Каза ми, че къщата е празна от години. От смъртта на последните й собственици. Не каза нито дума за теб!
АЙВИ: Тя се държи, сякаш не съществувам! Да помолим свещеника за помощ!
БАСТИАН: Тя въобще не знаеше за теб. Каза, че никой не живее тук!
АЙВИ: Но аз живея тук! Вие ме видяхте, когато пристигнахте! Съмнявате се в собствената си преценка ли? (Пауза.) Можете да различите реалността от измислицата, нали? Тя си измисля, лъже ви. Не трябва да й вярвате! Чувате ли? Не й вярвайте!
БАСТИАН: Добре! Млъкни! Ако казваш истината, по-добре да не ни чува, нали така?
АЙВИ: Вярвате ли ми?
БАСТИАН: Не вярвам на нито една от двете!
АЙВИ: Мога да ви докажа. Мога да ви докажа, че тази жена е вещица.
БАСТИАН: И как по-точно ще го направиш?
АЙВИ: Вещиците не са обикновени хора, те нямат отражение в огледалата.
БАСТИАН: Не искам да те слушам повече!
АЙВИ: Но аз се опитвам да ви помогна да се измъкнете оттук!
БАСТИАН: Аз мога да си тръгна, когато поискам.
АЙВИ: Така ли мислите? Ние сме зазидани в тази къща, господин Бертело.
БАСТИАН: Шшт!
АЙВИ: Какво?
БАСТИАН: Чу ли това?
АЙВИ: Не. Какво?
БАСТИАН: Стори ми се, че паркетът отатък изскърца. Някой ходи.
